Той обича тишината, съзерцанието, мълчанието. Може би заради това си избира да се занимава с писане и рисуване.
„Винаги е по-добре да пишеш, без да говориш, отколкото да говориш, без да пишеш“, казва Красимир Димовски пред „Литературни разговори“, в отговор на констатацията, че публикува книга след 30-годишна пауза.
В понеделник Димовски получи националната литературна награда за роман на годината „13 века България“ – за книгата си „Тезеят в своя лабиринт“.
Не очаква да получи престижната награда, но е щастлив с нея, защото „романът ми беше в компанията на 5 много силни книги“. Останалите финалисти са творби на Радослав Бимбалов, Георги Господинов, Теа Монева, Юрий Рахнев, Чавдар Ценов.
Красимир Димовски е дългогодишен журналист и политически коментатор във в. „Марица“. В продължение на две десетилетия е автор на всекидневна рубрика с карикатури в изданието, за която през 1997 г. получава наградата за журналистика „Пловдив“. Има и две самостоятелни изложби с карикатури.
Като студент той пише поезия и разкази, получава и награди, а негови творби са публикувани в редица вестници и списания. В края на 80-те Димовски се очертава като обещаващ млад писател, след като публикува два сборника с разкази – „Ние, кавалеристите“ (1987) и „Райската градина“ (1989), посрещнати добре от критиката.
Но последва пауза. Защото „не открива своето празно пространство“ и не само заради това – „някой път така се стичат нещата“, казва авторът.
„Без да намериш своето празно пространство, няма как да седнеш да пишеш. Понякога по-скоро то те намира. По някой път това се проточва с години“, казва Димовски.
И обяснява какво има предвид: „Тъй като около нас всички пространства са претъпкани с какво ли не – с ежедневие, с политика, с ежби, със завист, с книги, с прочетени книги и неща, е много е трудно да намериш своето празно пространство“.
Сега Димовски си има празно пространство и то дава резултат през 2021 г. – сборника с разкази „Момичето, което предсказваше миналото“, последван от книгата с 3 новели „Ловецът на русалки“ (2022) и романа „Тезеят в своя лабиринт“ (2024).
Пространството на Красимир Димивски има и физическо измерение – в родното му село Яврово в Родопите и по-конкретно в една малка каменна къща до голямата каменна къща. Тази „колиба“, както той я нарича, са построили двамата с баща му, когато Димовски е бил малък.
До десетата си година той живее в селото, затворено между хълмовете Могила и Могилчица, както ги наричат местните.
Така се наричат и митичните планини в последните му книги, които съставляват стилистична и тематична трилогия „разкази от деца за възрастни – малкото човечество, което в романа среща голямото човечество“.
„Могила и Могилчица си съществуват, но всичко останало е плод на въображението“, казва Димовски. Или може би не всичко.
„Тези 10 години ми дадоха невероятна зареждаща енергия, такава следа оставиха в мен, че са отпечатани в целия ми по-нататъшен живот. И всичко в книгите ми минава през това необременено мислене, през тези кратки представи, през тези образи.“
Момичето в разказите му е един запечатал се детски спомен на момиче, което нагазва до колене в толкова гъста мъгла, че сякаш гази в море.
„Виждах я в далечината и даже ми се стори по едно време, че запрята полата си, за да не се намокри“, казва писателят. Момичето е прототип в разказите от „Момичето, което предсказваше миналото“, а и в „Ловецът на русалки“.
Димовски често ходи в Яврово, за да пише в спокойствие и съзерцание, но и не само. Селото му е връзката на силната енергия със земята. Там той ходи бос и там всичко му е близко – и цветовете, и въздухът, и мирисът.
„За да говориш за света, за да описваш характери с високо световно значение, не е необходимо да разхождаш своите герои из места, които не познаваш. Това може да се случи в едно малко географско място. Въпросът е с какви светове ще го населиш, с какво въображение, с какви идеи“, казва Димовски.
„А идеите обезателно трябва да надскачат регионалното, трябва да надскачат и Балканите. Иначе няма смисъл.“
Красимир Димовски има много характерен и разпознаваем стил на писане. „Напипването му дойде с отличаващия стил – което е най-важното, като при художниците – важно е не само какво ще кажеш, а как ще го кажеш“, казва той.
„Стилът е като празното пространство – той те намира. Той е вътрешно усещане, което се поражда от мириса на света, цветовете на света, допира със света и по някакъв начин става такъв, че да бъде само твой, да не се повтаря, да го няма при другите. Но то е сложно за определяне, то е все едно да определиш любовта“, добавя Димовски.
Той е убеден, че стилът е последното убежище на човека. „Фабулата, действието, цветовете, се крият в самия език и ако употребяваш само универсален език, се крие адска заплаха в изкуствения интелект.. Когато изкуственият интелект започне да ражда един нов Пикасо, това ще бъде краят на човечеството.“
Иначе в деня си Димовски работи като журналист и политически коментатор. Това е нелека работа и е трудно съвместяването ѝ с творческата. Но той умее да „изтрива“ деня от съзнанието си.
„Не знам как се получи, но това ме спаси. И го смятам за голямо постижение.“
Svobodnaevropa.bg
